Каза ми, че ме обичаш и се разплаках. Каза ми, че ще ме пренесеш в прегръдките си през всички долини на света.

Прониза ме с това неочаквано щастие. Можеше да ми го дадеш капка по капка, като вода на болник, а ти ме накара да пия от порой!

Паднала върху земята, ще плача чак докато душата разбере. Чуха сетивата, лицето, моето сърце: душата ми все още не разбира.

Замре ли божественият ден, ще се върна, олюлявайки се в къщи, опирайки се в стволовете покрай пътя. Това е същата пътека, която прокарах сутринта, а няма да я разпозная. Ще гледам смаяно небето, долината, покривите на селото и ще ги питам за имената им, защото съм забравила целия живот.

На сутринта ще се изправя в леглото и ще помоля да ме извикат, за да чуя името си и повярвам. И отново ще избухна в плач. Прониза ме с това щастие!

II.БОГ

 Говори ми сега за бог и ще те разбера.

Бог е това отпускане на твоя дълъг поглед в моя поглед, това разбиране без натрапчивия шум на думите. Бог е това пламенно и чисто отдаване и неизразимо доверие.

И той като нас обича изгрева, разгара на деня и нощта и му се струва, като на двама ни, че започва да обича…

Той няма нужда за друга песен освен самата любов – и я пее от въздишката до стона. И пак се връща до въздишката…

Той е това съвършенство на разцъфналата роза, преди да падне първият й листец.

Той е също тази божествена сигурност, че смъртта е лъжа.

Да, сега разбирам бог.

III.СВЕТЪТ

-  Не се обичат – казваха, - защото не се търсят. Дори не са се и целунали, защото тя е още чиста.

Те не знаят, че ние си принадлежим само от един-едничък поглед!

Ти се трудиш далеч от мен и столът ми не е в нозете ти. И все пак, докато работя, аз чувствам, че те вплитам в мрежата на вълната, а ти, далече там, усещаш как по сведената ти глава се спуска моят поглед. И се свива от нежност сърцето ти!

Когато угасва денят, ние ще се срещнем само за няколко мига; но раната на любовта ще ни крепи до следващото свечеряване.

Тези, които се валят в сладострастие, без да успеят да се слеят, не знаят, че само от един-едничък поглед ние сме съпрузи!

IV.ГОВОРЕХА ЗА ТЕБ

Говореха ми за теб и те разкъсваха до кръв с безбройни думи. Защо така напразно се пилее езикът на хората? Затворих очи и те погледнах в сърцето си. И беше чист като скрежа, който на разсъмване спи по стъклата.

Говореха ми за теб и те възхваляваха с безбройни думи. Защо така напразно се пилее великодушието на хората?... Мълчах, а похвалата се издигна от душата ми, сияйна като бликащите морски пари.

Друг ден премълчаха твоето име, и споменаха друг в пламенните си възхвали. Странните имена минаваха напразно покрай мен. А твоето име, което никой не произнесе, присъстваше в мен като пролетта, която покрива долината, дори и никой да не я възпява.

 V. ОЧАКВАЙКИ ТЕ

 Чакам те в полето. Залязва слънцето. Над долината се спуска вечерта и ти се задаваш, вървиш към мен така естествено, както идва вечерта. Побързай, искам да видя свечеряването на твоето лице!

Колко бавно приближаваш! Като че ли потъваш в тежката земя. Поспреш ли в този миг, сърцето ми ще спре от мъка и аз ще побелея и ще се вкаменя.

Идваш с песен, както изворът се спуска в долината. Вече те чувам…

Побързай! Денят, който си отива, иска да издъхне върху слетите ни лица.

 VI. СКРИЙ МЕ

 Скрий ме така, че светът да не отгатне. Скрий ме, както стволът своята смола, а аз от тъмното ще ти придам ухание, както капката смола, ще те смекчавам с нея, без другите да разберат откъде идва твоята доброта…

Грозна съм без теб, като нещата, изтръгнати от своето място: като корени, захвърлени върху земята.

Защо не съм мъничка като бадем в затворена черупка?

Превърни ме в капка от кръвта си, а аз ще се издигна до лицето ти и там ще бъда като жизнения цвят на лист лоза. Превърни ме в свое дихание – ще се издигам и спускам в гърдите ти, ще се вплета в сърцето ти, за миг ще изляза на въздух и отново ще се върна. И така бих си играла цял живот…
 

 VII. ЧЕТИРИЛИСТНОТО ЦВЕТЕ

 Душата ми някога бе огромно дърво, по което червенееха милиони плодове. Тогава само да ме гледаш бе просто пълнота; да слушаш песента на сто птици посред клоните ми бе огромно опиянение.

После стана храст, оплетен храсталак с жалки клони, но още бликаше от тях уханна смола.

Сега е само едно цвете, малко цвете с четири листца. Едното се нарича Красота, другото Любов и те са едно до друго; третото се казва Мъка, а последното – Състрадание. Така едно след друго се разтвориха те и цветето няма да има други.

В основата си листцата имат по капка кръв, защото красотата бе за мен болезнена, защото любовта ми бе единствено терзание, а състраданието също се роди от рана.

Ти, който ме познаваше, когато бях огромно дърво, и който идваш да ме потърсиш толкова късно, в часа на свечеряването, може би ще минеш, без да ме познаеш. Аз от прахта ще гледам мълчаливо и ще узная по лицето ти ще можеш ли да се задоволиш с едно тъй просто цвете, кратко като сълза. Видя ли в очите ти честолюбие, ще те оставя да отидеш към другите, които сега са големи дървета.

Защото този, когото днес мога да допусна до себе си в прахта, трябва да е толкова скромен, че да се примири с това кратко сияние, а честолюбието му да е тъй угаснало, че да остане цяла вечност с лице върху земята ми, забравило за целия свят, с устни върху мен!

 VIII. СЯНКАТА

 Излез привечер из полето и ми остави следите си по тревата, защото аз вървя след теб. Поеми познатата пътека и стигнеш ли до златните тополи, продължи през златните тополи чак до виолетовата планина. Върви, отдавайки се на нещата, докосвай стволовете, за да могат те да ми предадат, когато мина аз, твоята ласка. Погледни се в изворите и изворът ще съхрани за миг отражението на лицето ти, докато дойда аз. Защото няма повече да мога да те видя по Земята на хората.

 Габриела Мистрал, Перу