Прочетен: 663 Коментари: 6 Гласове:
Последна промяна: 04.12.2022 10:59
Част пета. ХЕТИТЕ СА СИ У ДОМА
5.1 Как са изглеждали хетите
Хетите са индоевропейци и трудно можело да бъдат объркани с другите народи в древния Изток. Египетските художници, много точно забелязващи разликите между едни или други народи, са придали на хетите много характерни черти. Хетският профил напомня „гръцкия“: високо чело, слабо изразени надочни дъги. Телосложението им е по-скоро набито, отколкото стройно, имат склонност към пълнеене. За разлика от египтяните и другите азиатски народи не подрязвали косите си, не бръснели главите си и не носели перуки. Светло-кестенявите им коси свободно падали на рамената им. Понякога ги завързвали с лента или ги сплитали в плитки. През Древното царство хетите бръснели лицата си гладко. По-късно от Сирия дошла модата на брадите.
Хетските царе са изобразявани с изкуствена брада и с шапка. Обикновено царските шапки били кръгли, но на важните държавни празници царете надявали конусовидни шапки. Тогава обличали и дълги плащове. На празниците хетите надявали ризи (туники) с по-голяма дължина и по-красиви. Обикновено туниките стигали до коленете. Ръкавите им били дълги. Понякога туниката била украсявана с метални елементи или бродерия. Най-често хетите не запасвали дрехите си, а ги закопчавали на плещите с бронзови карфици. Хетските войници носели лека туника и пола. Живеещите в Сирия хети също носели украсени поли като критяните и филистимците.
Обувките им – боти или ботуши – били затворени, с леко извити нагоре носове. В подобни обувки, напомнящи кавказките и имащи хатски произход, било по-лесно да изкачват планинските пътеки. На краката си обували чорапи или гетри.
За разлика от критянките хетските жени се обличали скромно и сдържано. Над широките, леко плисирани поли, захванати с широк колан, обличали блуза и наметка от плътна тъкан до петите. Тя пазела добре от праха и вятъра. Като украшения и мъжете, и жените носели обикновено гривни и огърлици, по-рядко обици. Популярни били дрънкулките във вид на слънчеви дискове, полумесеци, животински фигурки – особено на бикове.
5.2. Жилищата на хетите
Хетският дом не приличал по плана си на гръцките. Нямало вестибюл и централна зала. Стаите се разполагали произволно, групирани около вътрешното дворче. Понякога то се намирало право пред дома.
Хетите строяли къщите си обикновено от сушени тухли на основа от камък. Отделните камъни се напасвали един към друг без строителен разтвор. В гористите местности използвали дървени подпори. Нерядко зданията били високи няколко етажа. От прозорците или вратите на горните етажи можело по стълба да се спуснеш надолу върху съседния покрив. Покривът на къщата бил плосък, правели го от сплетени и намазани с глина клони, положени върху дървени наклонени греди. По покрива можело да се ходи. Ако стопанинът бил болен и не можел да стигне до него, очистителните церемонии се извършвали направо в дома му и най-често на покрива.
Домът се осветявал и проветрявал благодарение на огромните ниски прозорци, закривани с капаци, решетки нямало. Хетските дворци, храмове и домове били заляти от светлина, в тях винаги свеж въздух, изглеждали широко отворени. Градовете на хетите са обикиолени със стени, но хетският дом никак не напомня на крепост. Интериорът на хетската къща е простичък. Имало огнище и каменна маса. Основни мебели се явявали креватът, столът, масата и сандъкът. Мебелите им били по-малки от нашите. Можели да се преместват по-лесно при нужда. В хетските къщи се срещат и малки облицовани стаички, вероятно бани или тоалетни.
При сядане хетите за повече удобство си подлагали възглавници. Най-високо в къщата седял уважаваният гост или стопанинът. На тази седалка можело да се качиш само със специална пейчица. В домовете на знатните хора леглото било също толкова високо, че се качвали на него по стъпала или със стълбичка. Излиза, че за издигането си в дворцовите среди трябвало да се примириш с определени неудобства. Разбира се, бедняците нямали този житейски проблем. В богатските къщи на пода пред леглото слагали тъкани килимчета, за да не се простуди човек, като си изуе обувките и тръгне по каменния под.
Огромен съд (висок около 2 метра), вкопан в пода, заменял мазата при хетите. В него продуктите се съхранявали добре, на сухо и хладно.
В къщата непременно е имало мелничка за зърно. Тя се състояла от два камъка: единият с вдлъбнатина, в която насипвали зърното, и ръчно грухало. Сред другите предмети, срещани в хетските домове, можем да посочим вретеното, тъкачния стан, метални огледала, глинени амулети, играчки.
Храната им била проста, но засищаща и здрава. Рационът на простолюдието включвал зеленчуци, плодове, хляб, бира, мляко и млечни продукти. Хората с повече възможности ядяли често месо. Вино и печива подготвяли за празниците, с тях гощавали боговете. Бирата се смятала за народен продукт. Пиели я топла, без да я разливат в чаши, смучели я с тръстикови сламки направо от големите съдове.
5.3. Стопанството на хетите
В хетските градове живеели и много занаятчии, те населявали цели квартали. Работилниците били доста големи. В един от хетските закони се споменава броят на хората, работещи при майстора: „Ако занаятчията и наследникът му живеят заедно и се скарат и решат да си разделят домашното имущество, то, ако на земята им живеят 10 човека, то занаятчията да вземе седем от тях, а наследникът му – останалите трима“.
Не знаем много за живота на хетските занаятчии. Известно ни е, че при царския двор са работели пекари, сарачи, шивачи, обущари, ковачи. Очевидно хора с тези професии са преобладавали сред занаятчиите. Запазени са и споменавания на други професии – лекари, бижутери, предачи, медникари, рибари. Знаем малко за оръдията на труда и методите им на работа, доколкото няма изображения, показващи хора, заети с всекидневна работа.
Анатолия била изобилна с полезни изкопаеми. Няма нищо чудно, че хетите се справяли добре с добива и обработката на металите. Още преди появата им в Анатолия добивали мед и сребро. Най-ценно обаче били желязото. То било много търсено от владетелите на съседните страни, но технологията на топенето му била слабо усвоена; тайните на получаването му знаели само неколцина майстори. От желязото правели украшения, малки култови предмети, понякога и оръжие. По-нататък ще поговорим повече за производството на желязо. Към ценните метали се отнасяло и оловото. От него също правели култови предмети. Медта и бронзът се ценели по-малко. Те се използвали за направата на посуда и оръжие.
Хетите умеели да коват и секат прекрасни метални съдове. През втората половина на II-ро хил. пр. н. е. хетите ги използват все повече и повече за сметка на керамичните. Често се срещат съдове с остри краища и изпъкващи детайли. Впрочем хетите са били практичен народ и не украсявали ежедневните съдове самоцелно. Малко знаем и за живота на хетските търговци. Вероятно след заминаването на асирийските търговци от Анатолия мястото им са заели хетите. За нещастие сред клинописните таблички рядко попадат търговски документи, може би защото не са били смятани за важни, за да бъдат съхранявани.
Между другото, в Хетското царство търговията била оживена. Можем да съдим, макар и косвено, за това, тъй като мулетата стрували много скъпо – три пъти повече от конете. Цената на впрегатен кон съгласно хетските закони се равнявала на 20 сикли сребро (около 168 грама; бел. авт.), докато цената на едно муле била една мина сребро (505 грама; авт.). Странно, нали? При превоза на стоки в планинските условия на Анатолия мулетата били незаменими; без тези товарни животни било рисковано да тръгнеш надалеч. Дори войските, преминаващи превалите, водели със себе си натоварени с дисаги мулета и магарета, докато в същото време в равнините на Сирия стоката се товари в каруци.
В качеството на пари хетите използвали, както другите народи от древния Изток, сребро на слитъци или на пръстени. При нужда – ако трябвало да се плати малка сума – от тези „монети“ режели късче и се разплащали. Дребните покупки плащали и с късчета олово. Сечените монети се появяват след падането на Хетската държава - в Лидия.
5.4. Тайната на желязото
Жителите на Мала Азия – хатите – произвеждали желязо още през III-то хил пр. н. е. В. В. Иванов в труда си „История на славянските и балканските имена на металите“ пръв описа в детайли разработването на желязната металургия. Той подчертава, че в древността металургията е била неразривно свързана с „другите видове дейности, които се диференцират по-късно, като стават отделни занаяти (грънчарство, бижутерия, издухването на стъкло)“. Първоначално грънчарите са използвали окисите на желязото, цветът на глината зависи от тяхното съдържание в нея. При производството на керамика, също на мед и бронз древните майстори получавали желязо, но във вид на шлака и за тях то било производствен отпадък. В някои райони на Мала Азия обаче още в погребенията от 2100 г. пр. н. е. намираме железни изделия. В „кападокийските таблички“ неведнъж се споменава скъпоценният метал „амутум“ - желязо. Доставките му се контролирали строго от управниците на анатолийските градове-държави.
Както показаха лингвистичните изследвания, проведени от В. В. Иванов, хетите, преселили се в Анатолия, заели от хатите технологията на топене на желязото и самото название на тоя метал. Впоследствие това название проникнало в хуритския и акадския езици, след това и в езиците на много други народи в Евразия, например в гръцкия, славянските, литовския, древнокитайския езици. Към него се отнася и руската дума „железо“.
(Мисля, че тук уважаемият В. В. Иванов не се е отнесъл с нужното внимание по въпроса. Трябвало е да започне с думата „ръжда“, „ржавчина“ и щеше да стигне до един доста по-различен извод, но – добре; бел. моя).
„Гърците до времето на Есхил помнели халибите – хати, първите изобретатели на желязото и стоманата, живяли на черноморския бряг на Мала Азия“ - отбелязва В. В. Иванов. В това време се оказа, че изконното кавказко наименование на желязото, възстановено по данните от адигския, убихския, кабардинския езици, съвпада с хатското.
Хатите, както по-късно и хетите, изпозвали железни предмети в различните ритуали; те служели за символ на царската власт. Знаем за съобщението, че цар Анитта получил от управника на хатския (или хуритски) град Пурусханда скиптър и трон от желязо. Самият цар се именувал „великият цар от желязо“. Както показаха съветският хетолог Г. Гиоргадзе и чешката му колежка Я. Зигелова, хетските майстори използвали няколко вида желязо: обикновено желязо, добивано от руди, „черно небесно“, (също „черно“ и „небесно“) желязо – така наричали метеоритното желязо; то било по-здраво от рудното, и „хубаво чисто“ желязо (очевидно са имали предвид стоманата).
В. Г. Ардзинба съставил пространен списък на предеметите, които хетите правели от желязо: „Три типа тронове, скиптър, калмус (прът, напомнящ авгурския), жезъл, копие; символи, използвани в ритуалите и култовете: топчета (и парчета) от желязо, модели на ябълки, езици, небето, земята, корабни модели, врати, олтари, различни съдове, поставки за статуи, статуетки, обикновено изпълнени като фигурки, изобразяващи мъж или жена, животни или просто копия... От желязо правели и различни украшения: пръстени (за ръце и крака), обици, нагръдни украшения. Особено съществено е, че от желязо правели и предмети със стопанско, битово предназначение и оръжие: „дълги съдове“, ножове, чукове, сърпове, кинжали (железните им остриета), мечове, копия, брадви, боздугани... Възможно е едно от най-масивните изделия от желязо на хетските майстори да е бил свещеният трон; по време на ритуалите на престола едновременно сядали царят и царицата.
5.5 Развлеченията на хетите
Хетите стреляли с лъкове, фехтовали се, бягали и яздели. Жените им също яздели: сядали странично на седлото и намествали стъпалата си на специална поставка. По време на празниците устройвали култови игри, участниците в които се разделяли на два отбора, сражавали се с дървено или бронзово оръжие. Описанието на това състезание не е много ясно. Знаем, че са правели и състезания с колесници. Ахейците се учели на това изкуство от хетите. Популярен бил и ловът на зайци и елени. Дивечът бил обстрелван със стрели, гонели го с кучета, при лова вземали със себе си и ловни птици – соколи. В Киликия и Сирия ходели на лов с колесници, понякога и яздейки кон.
В Северна Сирия, където реките са повече, плуването било популярно сред хетите. В Каратепе е намерено даже изображение на съд с платна. Разпространен бил риболовът. Рибата улавяли както с кошници, така и с ловни птици, пускани от лодките. (Интересно е, че и днес в Япония използват корморани и кошници при лова на сьомгите; бел. моя). Рибата се смятала за деликатес, поднасяли я на царската маса.
Хетите често изобразяват музиканти. Напълно е възможно традицията за свирене на музикални инструменти впоследствие да са заели от тях гърците. Самите хети се научили на много неща от вавилонците: от тях те заели системата за изчисление, астрономически и медицински знания.
5.6. Изкуството на хетите
Хетската култура е бедна откъм истински шедьоври на изкуството, ако я сравним с месопотамската, минойската или египетската. „Не достигат въображение, тънко изящество, вдъхновен талант или техническо съвършенство, има само груба сила, която веднага се усеща и в огромните стенни барелефи, и в дребните изделия“ - пише Джеймс Маккуин. Може би просто не сме намерили достатъчен брой произведения на хетското изкуство. Не знаем къде са царските гробници на хетите. В същата тази Хаттуса достояние на археолозите станаха основно монументални каменни барелефи, ако не броим малките печати и статуетките.
Хетските цилиндрични печати са „изключително явление и изображенията на тях не са от традиционните за вавилонския репертоар“ (О. Херни). Печатът имал форма на малък конус, цилиндър или куб. По-рядко са намирани пръстени с печат или печати, приличащи на копчета. На царските печати се срещат клинописи, съобщаващи името на царя, „монограмът“ му под крилатия слънчев диск, също и различни символни сцени, например изпображение на бога-покровител, прегръщащ царя (с такива печати се сключвали договорите). Често се срещат изображения на орел, грифон или някое друго животно.
Поразително е пристрастието на хетите към монументалните наскални произведения. Едва ли може да бъде посочен друг народ, който би се заловил да изсече такъв грамаден барелеф както в Карабела, на крайбрежието на Мала Азия. „Вероятно планините са били за хетите нещо повече от местообитания – пише руската изкуствоведка Наталия Боровска. - В религията на хетите е съществувал култ към камъка, те смятали, че дори небесният свод е от камък“. Неслучайно най-известният паметник на хетското изкуство е скалната галерия в Язълъкая, описана по-горе.
В края на XVI век пр. н. е. хетските скулптори започнали да създават скални барелефи и в отдалечените райони на Хетската държава – по планинските превали, по речните брегове и покрай важните пътища. Най-често те са съпроводени с надписи на хетски език; надписите приписват създаването им на волята на царя или на роднините му. Самите поръчители обикновено също присъстват върху барелефа.
Запазилите се произведения на хетското изкуство позволяват да съдим за някои важни принципи, от които са се ръководели художниците. Очевидно хетите също като децата започвали да изобразяват човека откъм главата му, затова главата се получавала по-голяма от обичайното, а краката на фигурата ставали по-къси. Хетският художник изобщо не се замислял върху композицията на изображението. Той започвал да изсича барелефа горе-долу от средата и продължавал веднага във всички посоки, все едно стената е безкрайна. Като че ли не го вълнувало дали някои от фигурите не висят във въздуха, а други се оказват напълно несъразмерни. Ако асирийците се стараели да разположат образите в една линия, то хетите не го правели. На хетските барелефи хората и животните висят – те „плуват като риби в аквариум“. Ръцете, краката, предметите се носят в пространството като изпаднали от реда си йероглифи. Обратното на това, хетските йероглифни надписи понякога изглеждат като миниатюрни картини.
Произведенията на хетското изкуство са доволно натуралистични. В същото време хетските майстори изобразявали някои елементи от композицията в строго съответствие с канона. Мъжките глави винаги са показвани в профил, плещите и гърдите – в анфас, стъпалата също са в профил. Такива са били представите на древните художници от Изтока за идеалния мъжки портрет.
ШЕСТА ЧАСТ. ИЗЧЕЗВАНЕТО НА ХЕТИТЕ
6.1. Хетите в навечерието на преселението на народите
Великата битка отзвучала. От стените на Кадеш отстъпили две армии. Сега Хетската държава се намирала на върха на могъществото си. Тя била силна като никога дотогава. Управниците й поддържали тесни отношения с всички съседни страни, като се стараели да решават всички спорове по дипломатичен път и рядко се забърквали в крупни военни конфликти, които можели да застрашат съществуването на държавата им.
Заедно със съюзните й територии Хетската държава се простирала от Източна Анатолия до Егейско море на запад и от Черно море на север почти до Леванта. На изток тя погълнала съперничещото й по-рано царство Миттани, също и част от териториите на отслабналата Асирия. На юг хетите подчинили Северна Сирия, непосредствено стигаща до владенията на Египет, като отношенията им с него с времето станали приятелски. На запад хетите настойчиво колонизирали покрайнините на Мала Азия.
Така преминали царуванията на Хаттусили III и Тудхалия IV. При управлението на Арнуванда III, син на Тудхалия IV, политическата обстановка в Анатолия рязко се променила. От „Обвинението на вероломния Маддуватта от страната Циппасла“ ние научаваме как се е усложнило положението на хетския цар. Страната Циппасла се намирала някъде в запада на Мала Азия. Отначало Маддуватта бил дребен васал на Хетското царство. Той получил земите си - „планинската страна Циппасла“ - като подарък от цар Тудхалия IV, но постепенно заладял цялата югозападна част от Мала Азия. Арнуванда казва: „Престъпи Маддуватта клетвата си, поднесена пред бащата на Слънцето и завладя цялата страна Арцав“. Маддуватта имал сили да нападне дори Аласия (остров Кипър).
От „Обвинението“ става ясно, че са въстанали и други области от Хетската държава. На западната й граница се сглобила коалиция от хетски врагове. На изток бунт вдигнал някой си Мита. На южната граница опасностите утихнали. В Асирия след убийството на царя Тукулти-Нинурта I - заклет враг на хетите, изгонил в неволя няколко хиляди хетски поданика - избухнал смут и на асирийците не им било до нови походи. Бедата дошла от запад. Започнало Великото преселение на народите.
6.2 Хетите и ахейците, троянците и гърците
На запад срещу хетите противостояла Аххиява – обеднинение на ахейците, заемащи Пелoпонес, Македония, Крит, островите в Егейско море и Милет (Милаванда). Това обединение, традиционно наричано Микенска Гърция, при излизането от бронзовия век било третата велика държава в Източното Средиземноморие.
От средата на II хил. пр. н. е. микенските гърци поддържали тесни отношения с Троя. Наистина, можем само да си представяме как са се развивали тези отношения до прочутата Троянска война. Засега археолозите не са издирили градските архиви на Микените. Много по-добре са ни известни официалните документи на хетите. Излиза, че историята на Микенската Гърция – Аххиява, както е наречена в хетските сведения – ще се наложи да бъде изучавана по текстовете, намерени при разкопките на Хаттуса.
В копията от писмата, адресирани до Микените, хетският цар всеки път, дори и да се оплаква от набезите на гърците по брега на Мала Азия, нарича царя на Аххиява „свой брат“, ако и това обръщение да звучи формално. Тази титла поставя управника на Аххиява наравно с египетския фараон и самия хетски цар. Съдейки по това, което знаем, хетите и микенците дълго са кореспондирали помежду си. Имало и напрегнати моменти в отношенията им, имало и по-щастливи времена. Те ту другарували, ту враждували, но винаги поддържали отношения помежду си.
В Микените и в другите гръцки градове са открити редица плочки, разказващи за напускащи Мала Азия хора. Там неведнъж се срещат Tros (троянец), Troia (троянка), Aswiai (азиатки), Milatiai (жени от Милет) и други. Неизменно става дума за чуждоземци, попадащи в Аххиява. Там, където се споменават жени, те са работнички, докарани от Мала Азия. Всички названия свидетелстват, че животът на микенските гърци е бил свързан с Мала Азия, островите край бреговете й и Троя дълго преди Троянската война. Очевидно гърците са правели разбойнически походи към крайбрежието на Мала Азия и съседните острови неведнъж, като отвеждали пленници. Ето един пример – писмото на едно от пострадалите царчета до могъщия управляващ на хетите Муваталли (датирано е около 1300 г. пр. н. е.). Той се оплаква, че някой си Пиямараду нападнал острова му Лазба (Лесбос) и отвел оттам занаятчиите в Миллаванда (Милет) – своего рода форпост на микенските гърци в Мала Азия.
Впрочем, ясно е и друго. В разбойнически походи с цел вземане на роби се впускали и хетите. За времето си това е било нещо обичайно. Според хетските документи тези походи се ограничавали само с покрайнините на Мала Азия. Засега не са намерени никакви сведения за жени, отведени в робство от Аххиява, например от Пилос, Микените или „седемвратните Тиви“. Наблюдаваме еднопосочно настъпление: от запад на изток, от Аххиява към Мала Азия и никога обратното.
През XIII век пр. н. е. тази експанзия – или, казано по старому, грабителски набези – станала ежедневие. Тя напомня натиска на „северните разбойници“ - норманите – над Франция, Британия и Ирландия през IХ век от нашата ера. Хетските царе отначало призовават към благоразумие съседите си, молят ги да спрат с набезите и да сдържат своите „герои“-разбойници. Търпението на хетите достига края си. Старите отношения следва да се прекратят. Така Тудхалия IV изисква от васала си в сирийската държава Амурру да не търгува с гърците. В този договор, сключен в 1220 г. пр. н. е., хетският цар отказва дори да спомене управника на Аххиява в традиционната формула редом с царете на Египет, Вавилон и Асирия. Този жест означава не само недоволство от политиката на гърците, но и истинска вражда с тях. Враждата поставила началото на война.
Мъжете ахейски коне оседлават по тъмно,
с пили едрозъби в стените се вгризват със сила,
не спира и сухата грижа по пролятата кръв
и няма за теб дума, нито звук, ни ръкостискане...
(Превод на Осип Манделщам)
Според съвременните изследователи редица факти доказват, че историческата основа на „Илиадата“ на Омир не подлежи на съмнение. Микенските гърци били тясно въвлечени в политическите и военни събития, разиграли се през XIII век пр. н. е. в западната част на Мала Азия. През същия XIII век малката държава Вилуса, която била зависима от хетите, станала обект на постоянни атаки от страна на микенските гърци или съюзниците им.
Вилуса се разполагала в северозападна Мала Азия – там, където се е намирала Троя, възпята от Омир. От лингвистична гледна точка названието Wilusa може да се съотнесе с гръцкото название (W)llios/Илион. Тя е била Троя.
Сега започват разногласията.
Ето първия сценарий за миналото. Ами ако никога не е имало Троянска война? Ако вместо нея е имало върволица от грабителски набези, разбойнически походи, военни експедиции? В паметта на потомците тези събития може би са се слели в една дълга война, продължила – защо не? - близо десет години. Възможно е вместо една голяма война да е имало десетина похода, един от които завършил с превземането на Вилуса-Илион. Възможно е някои от тия походи да са ръководени от племенни вождове, наричани Одисей, Ахил, Аякс, Менелай, Агамемнон. Някои учени смятат, че омировият епос описва събития, продължавали над сто години.
В паметта на рапсодите и аедите („Ако погледнем в речника на който и да е тюркски народ, ще намерим глагола эди, който означава „било, беше“. - Иса Капаев) – странстващите певци, които разнасяли по градове и села разказите за славното минало – тези събития се слели в едно. „Илиадата“ може би е започнала с разпокъсани песни, своего рода саги, възпяващи походите на отделните герои към бреговете на Мала Азия. Очевидно поемата е предхождана (думите „пред“, „преди“ идат от същия корен, „пр“ е обеззвученият корен „бир/бер“; бел. моя) от цикъл героични песни, подобни на френските средновековни сказания за Карл Велики или билините за киевските богатири.
Можем да добавим, че връщането у дома след успешния поход също е било свързано с риск. Ахейците, тези антични нормани, се скитали по цялото Средиземно море, сблъсквайки се с дивите племена, населяващи отделните острови и крайбрежия. От разказите за тези приключения се е сглобило историческото ядро на „Одисеята“ - другата велика поема на Омир, все още приемана за приказна измислица. Не по-малка впрочем е вероятността зад цветистата канава на „Илиадата“ да се крие не множество от „пробождания с копие“, а един голям поход. Ето и друг възможен сценарий и доводи в подкрепа на Омир.
Археологичните находки показват, че през втората половина на XIII век пр. н. е. в Милет се е случила смяна на властта: градът е бил завзет от хетски съюзници. Дотогава именно от Милет или Миллаванда ахейците се намесвали в събитията, случващи се в Хетската държава, подкрепяли враговете й и бунтовните й васали и дори предприемали военни походи. Очевидно цар Тудхалия IV е решил да изкорени това огнище на опасност, намиращо се почти на границата на държавата. Вероятно именно тогава на един от планинските превали близо до Милет е оставен един от хетските надписи, намерен от археолозите през лятото на 2000 г. В древността подобни наскални надписи служели за сигнал до всички съпределни страни: „Тук управляват хетите“. И така, другият сценарий се развива в по-познато за нас русло. Към края на II-рото хил. пр. н. е. гърците засилили натиска си по източното Средиземноморие. През XV в. пр. н. е. те нападат Крит. Този царски остров губи статута си на велика морска държава. Под гръцко влияние попадат и съюзниците на критяните в Мала Азия. Оттогава микенските гърци надеждно се обосновават в Милет. Оттам те се опитват да разширят зоната си на влияние. Нанасят удари в покрайнините на Хетската държава, по това време от хетите са зависими не само почти цялата Мала Азия, но и островите по крайбрежието й. Този натиск обаче завършва с ответен удар на хетите. Аххиява губи форпоста си в Мала Азия – Милет. Управникът й не могъл да се примири с неуспеха си. „Житницата на Мала Азия“ живо интересувала гърците вече няколко столетия.
От стратегическа гледна точка самият Милет бил доста уязвим. Затова гърците се опитват да завоюват плацдарм в друга част от полуострова и по-точно в Троя. Този богат и процъфтяващ град отдавна ги привличал и те се устремили на поход.
Вероятно срещу тях е тръгнала армията на хетите. Дошло ли е време гъркът Ахил да се сражава с хета Хектор? Може би гръко-троянската война всъщност е била гръко-хетска война? Отговор могат да ни дадат нови археологически разкопки. Историците отбелязват няколко любопитни стиха от „Одисеята“:
„Така Еврипил, сина на Телеф, със мед смъртоносна Той (Неоптолем; бел. авт.) повали и паднаха всички кетейци в кръг покрай младия вожд“ (XI, 519 – 521).
В тези стихове „кетейците“ са хетите, а техният вожд е Еврипил, синът на Телепину („Телеф“), чието име било разпространено сред хетите, а Астиоха е сестрата на троянския цар Приам. И така, тези редове означават, че племенникът на царя на Троя е командвал армията на хетите и е загинал, докато защитава града. На кого да поверят армията, ако не на хет? Кой тогава е чичото Приам? Хет или местно царче, сродило се с хетите чрез сестра си?
Сред „кетейците“ най-познати за гърците били жителите на Вилуса-Троя. Затова те може би са наричали всичките хети „троянци“ - както в наши дни американците наричат всички, напуснали бившия СССР, „руснаци“. Учените откриха великото Хетско царство само преди сто години и дълго време се чудеха как то е било напълно забравено. Може и да не е било забравяно никога, а да е запомнено под името Троя? Сянката на пограничния град надвиснала над цяло едно царство...
(Сега е време и за малко сравнения. По Юрий Николаевич Дроздов „...древнотюркската дума ket (кет) - силен, здрав, основателен.“ Има и племе кети. Доста често думата „гет“ се извежда като производна от глагола „геть“, който пък идвал от арменската gitenal – знатни хора. Само че... хетите заминават (китте – тръгвам, отивам). Как ви се струва, уважаеми читатели? Дотук показаните думи са причислени към древнотюркските.
Още нещо. Няма друг език, през който името на Троя да притежава някакъв смисъл. „Домът на сеячите“, в буквален превод. Възниква въпрос – откъде толкова много тюркски думи при „гърците“ (названието „гърци“ също се извежда добре през стария език – отдавна грамотните (кара еки или, както е по-познато, граики).
Като последна бележка добавям: нека сега „новите историци“ да решат Ахил (Аккиле през латински, Акъллъ през тюркски) грък ли е, древен тюрк ли е, българин ли е? Защото той се бие срещу хетите-индоевропейци, а не на тяхна страна).
Самосглобяваща се нанотехнология във «ва...
БЪЛГАРСКИТЕ ПЛЕМЕНА УТИГУРИ И КУТРИГУРИ ...
Още нещо. Няма друг език, през който името на Троя да притежава някакъв смисъл. „Домът на белите сеячи“, в буквален превод. Възниква въпрос – откъде толкова много тюркски думи при „гърците“ (названието „гърци“ също се извежда добре през стария език – отдавна грамотните (кара еки или, както е по-познато, граики).
Като последна бележка добавям: нека сега „новите историци“ да решат Ахил (Аккиле през латински, Акъллъ през тюркски) грък ли е, древен тюрк ли е, българин ли е? Защото той се бие срещу хетите-индоевропейци, а не на тяхна страна).
Задай си въпроса откъде е думата "кирпич".
Напреднали, напреднали - колко да са напреднали?
Ако ги сравним с Египет... Зарежи :).
Не ти ли прави впечатление, че хатите :) - уседналото местно неиндоевропейско население - са ги научили на почти всичко :)?
Нормално е народите да се учат едни от други...
Хати – има и такова скандинавско божество. Пример за случайно съвпадение на думи... :)
